Минаха десетина дни откакто се върнах. Дени и Андро успяха да помитарстват малко повече. “Малко повече” защото митарстването никога не е достатъчно. Иначе тръгнахме от София когато всичко живо вече наводняваше града с тела и бира преди концерта на Металика, а ние наопаки “бягахме” надалеч. Всъщност повода беше да се спретне малка изненада за Краси, Яската и Светльо като ги напълзи една Вогонска дружина из Троянските предели, където те са се оттеглили напоследък. Повече или по-малко успешно, не знам, мисията беше изпълнена. Прекарахме няколко дни из Троян, в които всеки един ден беше както като на празник. А празник имаше и буквално – Светльо беше решил да се поразтъпче в специфична вертикална стойка, за което както знаем му се полагаше “прощъпулник”. Пообиколихме всички по-централни места, че стигнахме и до Троянския манастир (където продаваха глинени делфинчета , наръчници за разваляне на магия, както и малки магически амулети за здраве – май някой от управата на манастира не беше чел достътъчно подробно Писанието, или пък просто в това вярват хората). За мен това беше и едно припомняне след като се завръщах в този град след близо 10 години. За щастие мога да отбележа, че градът се е съхранил от дивата урбанизация a la Sofia и е запазил едно спокойно излъчване. Пропуснахме само да посетим “Уан”, място за което всички бяхме чули доста за да ни се прииска да го поогледаме, но пък то не може всичко наведнъж, трябва да оставяш и по нещо за което да си струва да се върнеш. Оттам потеглихме за превземане на Черно море и по-точно на крайбрежието, а още по-точно на северното крайбрежие. Успяхме да обиколим всички по-важни места (може би с изключение на Камен бряг, но Дени и Андро са успели след това да пооправят тази грешка), като трябва да отбележа, че това означава всичко на север от Каварна – Крапец, Шабла, Дуранкулак. От няколко години насам съм се зарекъл да не стъпвам в “лудницата на юг”, преди се чувствах чудесно в Созопол, Приморско, Синеморец, но това беше докато не ги превзе чалгата (става дума не за само за музиката, а най-вече за мисленето), сега търся истината другаде. Кулминацията на пътуването обаче си остана нашето “нахлуване” в Румъния. Само на километър от границата (вече преминавана само с лична карта) е Вама Веке. Едно невероятно място, което бих препоръчал на всеки, който се е уморил от “нашенската дивотия” и иска да вкуси малко свобода. Мисля си да му отделя подробно описание по-нататък, защото си заслужава. Всички бяхме очаровани от това селце и вече кроим планове как да се завърнем там пак догодина. А, и Дуранкулак. Въпреки “транспортно-неудобното” си разположение си струва човек да го посети, дори не само заради “гигантския” му плаж… За съжаление, или не една част от всяко пътуване е завръщането, което обаче може да бъде само обещание за ново странстване. Затова сега само си обещавам да не забравям да напусна отново… пък и Вама Веке чака…
