Случи се едно малко музикално чудо. За първи път в България бяха представени произведения на Фридрих Ницше и Борис Пастернак, в изпълнение на Ален Кремски. Не всеки ден може да се чуе на живо музика от философи (a propo Пастернак е бил ученик на Херман Коен в Марбург). За радост една значителна част от програмата включваше творби на Ницше, общо 5 - Heldenklage, Ungewitter, Unendlich, Im Mondschein auf der Puszta, Sternerwartung. Наименованието на рецитала – “В очакване на звездата”, също беше заимствано от едноименното клавирно произведение на Ницше от 1861-ва. Освен това в програмата бяха включени още произведения от Лист и Вагнер, както и две композиции на самия Кремски. Идеята на концерта беше представянето на едно музикално пътешествие, като Кремски беше помолил предварително да не се аплодира между пиесите, за да не се накъсва музиката. Излишно е да се отбелязва виртуозността на изпълненията и импровизациите. Мисля, обаче, че няма да е зле да се спомене това, което Ален Кремски казва за музиката на Ницше, тъй като все още за мнозина това е ако не табу, то поне една доста смътна тема – “Ницше е композирал много. Творбите му са странни, с красива хармония и невероятно чувство за мелодия. Бил е на голяма почит заради таланта си на композитор, пианист и импровизатор. Неговата музика следва свои собствени пътища и не винаги се подчинява на каноните, преподавани в консерваториите. Именно на това се дължи техният особен чар. Това е музика ту носталгична и меланхолична, ту слънчева и лъчезарна, която разкрива една ярка и непозната страна от личността на Ницше.” –  Така рече майсторът.

P.S. Самият Кремски се увлича по Изтока и освен на пиано свири на различни ударни инструменти, вж. повече тук и тук.

Минаха вече няколко дни от концерта на Asia в София (22.03), представящ новият албум на групата – Phoenix, които е и първи в класическия състав от 1983-та насам. Това само по-себе си е достатъчно основание човек да се убеди, че си заслужава да види “на живо” за първи път Карл Палмър, Джон Уетън и Джефри Даунс, а повторно и Стив Хауи. Хубавото при изкуството на “старите майстори” е това, че винаги получаваш това, което си очаквал и накрая не оставаш с усещането за липса или ущърб. Точно това ни дадоха и Asia. Зала 1 беше претъпкана от народ всякакъв, смея да кажа, количеството не винаги влече и качество, въпреки някои известни контрарни марксистки догадки. Постоянни ръкомахания с мини-камерки на телефони, неуместни, но пък шумни подплясквания с ръце (заучени явно от присъствия по други мероприятия), където само слухът е достатъчен… но няма как, така са някои неща, знаем. Концертът започна с класическо интро и забиване с Only Time Will Tell, последвано от още няколко от по-бойните парчета, включително Never Again от последния албум на групата. Скоро след това започнаха и соловите представяния. Най-напред Джеф Даунс, завърши Time Again с подобаваща клавирна партия, последван от перфектното, а и перфекционистко китарно соло на Стив Хауи с The Clap (включващо някои закачливи препратки, той като цяло просто се раздаде, наред с Карл Палмър при уникалните солови партии) и накрая с изпълнението на Уетън на Book of Saturday на дванадесетструнна китара (от албума на Кримсън – Lark’s Tongues In Aspic). Всичко това беше последвано от няколко стари парчета на Asia, включително някои от по-лиричните, с  характерен лек поп-привкус. Интересното беше, че последва еntr’acte от близо 20-на минути, нещо което не бях виждал на рок концерт досега, но което означаваше само, че ни очаква още една порция Asia. Тя започна с Fanfare For The Common Man на ELP. Тук може би трябва да спомена нещо, което всъщност можеше да бъде избегнато – включването в сетлиста на 4 парчета, на други групи, едното от които беше чист кавър. Yes-аджийските ми уши изтръпнаха при първите тонове на Roundabout, което обаче прерастна в недоумение и лек “ужас”, нито Уетън покри вокалните и басовите партии, нито Палмър влезе в drumming-a на Бил Бруфорд, за Даунс не коментирам, неговият минималистичен клавирен стил, не успя да покрие далеч по-разгърнатите пасажи на Рик Уейкман. Същото се получи и с Фанфарите и Емерсовновските моменти, но там поне Палмър беше в свои води. MTV хита от 80-те Video Killed The Radio Star на първата група на Даунс, The Buggles, пък надмина в пъти оригинала в качество и по разбираеми причини и присъствия. Последно от тази поредица беше кавърът на In The Court Of The Crimson King (никои от Asia не е участвал в създаването му). Изводът от всичко това се натрапва сам – колкото и велик да си има някои неща, които не трябва да се докосват, защото се откриват само на малцина, още повече когато не е и необходимо. В крайна сметка концертът продължи с класическа Asia, много здравото забиване на Without You и гениалното соло на Карл Палмър, влючващо камбани и гонгове, докарало феновете до екстаз. Естествено чухме и Heat Of The Moment, а за финал (на повече то двата часа на концерта) и едно от най-любимите парчета на групата – Sole Survivor. Сега си остава надеждата за юбилейно турне на Yes, както беше споменал Джон Андерсън, което може и да се позабави, поради разни здравословни проблеми на Джон и Крис Скуър напоследък. Но, да стискаме палци и да се надяваме… a междувременно има време да премисля и за Marillion през юни.

За някой вероятно определенията датски блус и датски прогресив рок биха звучали несериозно или най-малкото странно. Всъщност обаче нещата не стоят точно така. Мощният културен поток от края на 60-те не е подминал и Дания (защото струва ми се, че хипи движението създава не просто субкултура, а и че контракултурата става собствено и Култура). Докато все пак човек би могъл да поизрови от паметта си някои по-тежко звучащи датски групи като Mercyful Fate, King Diamond, Pretty Maids или D-A-D, то не може да се каже същото по отношение на блус и прогресив рока. На този фон още по-приятна беше изненадата ми да открия за себе си няколко точно такива групи, при това с нужното качество за да те накарат да ги чуеш отново. Без да се опитвам да правя някакъв обзор, бих споменал няколко имена, които ми привлякоха вниманието още на “пръв слух”. Може би най-популярната датска блус-рок група, която се споменава е Steppeulvene (едно съвпадение е, че те са сформирани по времето когато Йоахим Фриц Крауледат, а.к.а. Джон Кий основава Steppenwolf в Канада), ползващи познатият блус-инструментариум, но и в допълнение изпълняващи текстовете си на датски и носещи сякаш едно битническо настроение. На мен обаче по-голямо впечатление ми направиха Røde Mor, може би заради малко по-басовия и минорен звук. Тук бих добавил още и групи като Moirana, Ache, Pan, Young Flowers, всяка от който има свое, самобитно звучене, носещо една неподправена северняшка автентичност (в тази линия може да се споменат и Savage Rose с техния ранен психеделик стил и присъствието на интересния глас на вокалистката Анисете). Сред групите от датската прогресив сцена (такава има, това не е оксиморон) бих отбелязал три изключително сериозно звучащи и оригинални – The Old Man & The Sea, Culpepers Orchard и Alrune Rod, последните наскоро са се събрали отново по повод на 40 годишнината от основаването на групата и са изнесли серия концерти в Дания (клипове от тях, както и аудио от другите могат да се намерят също така и в Youtube). Характерното и може би не изненадващо, според мен, в звученето на тези групи, което може би е и основната линия в датския прогресив от 70-те изобщо, е силният акцент върху китарата в организирането на композициите в добавка с едни агресивни вокални партии, често изпълнявани на датски. При това обаче не отсъстват и други интересни моменти базирани на включването на брас секция, клавири и флейти (напр. при Burning Red Ivanhoe). Сред тези групи може да добави и Secret Oyster, които правят един преход между джаз и рок, който обаче не би могъл да се определи точно като фюжън. В крайна сметка, ако има “нещо гнило в Дания”, то със сигурност не е в музиката.

За да започна категорично – Кийт Емерсън направи един невероятен концерт в Античния театър. Както се казва получихме това, за което бяхме отишли в топлата пловдивска неделна привечер. Влизайки в театъра и попивайки от древната атмосфера, инструментите вече очакваха да бъдат включени в изключителното шоу, което предстоеше. След една недълга овертюра най-накрая чухме и преветствието, което всички очаквахме – Welcomeback My Friends To The Show That Never Ends… размазващо… Емерсън показа всичко най-добро от богатата си инструментална, музикална и техническа култура, в един типичен за ELP мощен електронен саунд, включително първичните басови звуци на архивния Moog syinthesizer, които отначало може би на някой са им прозвучали като технически дефект, но всъщност разцепиха из основи древните основи на театъра. Останалите членове на бенда също се представиха подобаващо, като трябва да се отбележи доброто вокално включване на китариста Марк Бониля (от школата на Запа), който доста плътно покриваше изпълненията на Грег Лейк, включително и в типично “Лейкските” парчета като Lucky Man и From the Beginning. Емерсън беше подбрал една смеска от класическите стари парчета на ELP, нови аранжименти на някой от тях, както и две-три нови неща, като сред тях може да се отбележи една нова преработка върху аржентинския композитор Хинастера, който явно доста допада на Емерсон след като това е втората негова композиция, която той обработва, след епичната Toccata от 1973-та. Накрая на продължилия 2 часа и половина(!) концерт Емерсън ни отвя с Fanfare for the Common Man, след което цялото “висене” във влака към София беше само като финала на един хипнотичен транс.

Най-накратко концертът на Whitesnake и Def Leppard в София може да се раздели на три рубрики: време (time), време (weather) и музика. А сега подред. Макар че концертът беше обявен за 4 юли, той все пак се състоя на 4 и 5 юли!!! Причината: закъснение на тировете с оборудването от около 3 часа на македонската граница (групите идваха от шоу в Тирана). Това изтегли концерта от 20ч. за 23ч., въпреки убедителното уверение на организаторите (SME), че той ще започне след около “час и нещо” – очевидно това е нова мярка за неопределеност на времето  a la Bg. Както и да е, падна голямо “висене”, в което оцеляха мнозина:). По-лошото дойде с дъжда, който се изсипа над София, малко след като Whitesnake най-сетне забиха на сцената, в крайна сметка той накара една част от публиката горе-долу около 2-3 000 човека от претъпкания стадион “Академик”, побрал този път 22 000(!) зрители (разбира се, със задължителния за всички масови прояви процент анестезирани мозъчно-едноклетъчни двукраки), да си тръгнат в паузата при смяната на групите. За музиката: имаше подгряващи – Тома Здравков и “Акага”, първият очевидно има още какво да понаучи така че нещата, които прави да не звучат като клонинги, а вторите пък доказаха че не рокът е тяхното амплоа, с безизразното си маркиране на парчетата, със същия успех и “японците” можеха да акомпанират, ако се разбира накъде бия. Иначе явно Whitesnake и по-скоро Ковърдейл не бяха в особена форма, което за мен беше според очакванията, но за доста от тези, които помнят старите “номера” на Ковърдейл, представянето му беше недостатъчно изчистено… звукът пък беше леко “суров”, ако мога да се изразя така, според мен дължащо се и на членовете на групата, към които съм доста резервиран. Все пак Ковърдейл показа много сила и енергия в стила на истински рок-фронтмен, под здравия софийски дъжд. Snake направиха някой от най-известните си парчета (Here I Go Again,  Steel of the Night, Fool for Your Lovin’), както и 3 от новия им албум, като завършиха с компилация от пърпълските хитове на Ковърдейл – Burn, Stormbringer. Половин час след тях, може би някъде към 12 и половина на 5 юли се появиха и Def Leppard. С появата си Джо Елиът ритуално строши един чадър в подгизналата от вода сцена, а после призова към масово лично поздравление към дъжда и “неговите роднини”. Това като че ли сработи и дъждът малко след това спря. Leppard забиха здраво и извадиха доста по-добър звук от Ковърдейл & co. Техният сетлист беше и по-дълъг, пропуснаха да направят само едно-две акустични парчета (явно поради споменатите причини). Повечето неща бяха от старите албуми, като Pour Some Sugar on Me, Rocket, Hysteria, Love Bites, но и някой от новите – Nine Lives, C’mon, C’mon и особено много якото забиване на Rock on. Те бяха доста приятно изненадани от публиката, която пееше неистово всяко следващо парче, и ги призова на бис с Let’s Get Rock, като Елиът подхвърли “Не ни забравяйте и ние няма да ви забравим”, с намек може би за следващ концерт в София. Въпреки всичко (а философите знаят, че всичко велико става “въпреки”) се получи един здрав рок концерт, в които и феновете и групите се раздодоха до последно, нещо което е възможно само в магията на рока. Накрая остана само удовлетворението и желанието за още… Rock. Long Live Rock’n'Roll, както казват някои.

Едно напомняне… за друго време и други ценности. Все пак, мисля си, не изгубени и не изчезнали. Те идват обаче и с един въпрос: как е възможна хоризонтално структурираната общност. А може би и нещо повече: дават отговор…

There I was on a july morning
Looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun

With the day came the resolution
Ill be looking for you
La la la la…

(Uriah Heep, July Morning)

Канзас изнесоха здрав концерт, всичко каквото можеше да се очаква от тях беше направено. Още от началото си пролича старата школа, владееща магията. Час и половина измина неусетно, a последният пирoн беше с мощното забиване на Carry on Wayward Son, след което публиката като в транс се носеше из коридорите на НДК. Звукът беще здрав и същевременно балансиран, не мога обаче да не отбележа една вметка, която не е пряко свързана с  представянето на Канзас и има по общо значение – пленарна зала 1 на НДК. Не знам кога организаторите на рок концерти ще разберат, че тази зала просто не става за музика, не че и Зимният дворец е някакво решение, та да спасят поне някои предстоящи събития от звуковото потъване в тази зала (вместо да се строят хотел след хотел и мол през мол, няма да е зле да се понапънат и да направят една истинска концертна зала, нещо което често си говорим с приятели и което все някак не изплува като въпрос за имащите тази потенция). Иначе setlist-a на Канзас включваше старите класики от Dust in the Wind до Icarus II, вариращи от баладичното напевно звучене до сложните  инструментални композиции и прогресив елементи. По американски – имаше по нещо за всеки. Не мога да не отбележа перфектното музициране на Стив Уолш на клавирите, носещ в голяма част и вокалните партии, разбира се наред с Фил Ехърт, Били Гриър и Рич Уилямс, а и цигуларя, свирещ напоследък с групата, – Дейвид Регсдейл (тук специфичното за Канзас смесване на китари, цигулка и клавири беше добре балансирано, но си мисля, че още малко трябваше за да се загуби този баланс, което обаче те все пак удържаха в пропорция). Не че нещо, но който е пропуснал концерта, да стиска палци Канзас да дойдат отново.

Днес, съвсем случайно (макар явно инфото да е от по-отдавна), разбрах една блага вест. На 7 септември в Пловдив идва Кийт Емерсън Бенд. Името говори само за себе си. Ще имаме шанса да видим и една част от приказката на ELP. Доколкото видях групата е стабилна, в стандартна комбинация бас, барабани, китара и естествено Емерсън. Струва ми се, че това шанс, които не трябва да се пропуска, още повече че билетите са на разумни цени от 20 до 40 лв.. Пускат се в продажба от 10 юни. Пловдив дръж се, почва се…

P.S. Преди това на 1-ви ще има концерт и на Рик Уейкман, заедно с Филхармоничното дружество и хор, билетите там са по-”солени” по 50 лв. Мисля, че него ще го жертвам, все пак го чакаме с Yes догодина за 40 годишнината на групата.

Казват се Вайдордже, означаващо на кобаянски (kobaïan) – “небесно колело”. Имат само един албум – Weidorje оt 1978. Но затова пък е още по-ценно човек да ги чуе. Правят класически зюл (zeuhl) в най-добрата традиция. Групата е сформирана от бивши членове на Magma, съвсем не изненадващо (самото им име идва от композиция на Магма). В основата са Бернар Паганоти (бас), Патрик Готие (клавишни), Жан-Филип Гуд (клавишни) заедно с Мишел Етори (китара), Кърт Ръст (барабани), Ален Гийар (саксофон) и Ивон Гийар (тромпет). Макар и в стила на Магма, те вадят едно невероятно и оригинално звучене, което отнася съзнанието в музикален транс. Великолепни музиканти (не мога да не отбележа седемминутното соло на Паганоти в парчето Kolinda, направо шедьовър) и обсесивна музика – това е комбинацията. За останалото трябва слушане.

Ако някой е свикнал с един мек саунд (стигащ до поп-рок звученето) от китарата на Гари Мур, то определено не е чул всичко от него. Става въпрос за Колизеум II. Естествено, тук начело е Джон Хайсман с неговите моторни барабани, но в добавка вече е и една бясна фюжън китара – мистър Мур (за разлика от първия вариант на групата). Наистина невероятно звуково пътешествие в непрекъснато лутане между обезумелите китарни мелодии и рифове (напомнящи ми с тембъра си по нещо от Ал Ди Меола) и убийствения барабанен ритъм. Тук човек отново може да намери тръпката и смисъла в това потъване в музиката, от което постоянно сякаш ежедневието ни се опитва да ни откъсне.