ΥΠΟΜΝΗΜΑΤΑ

Минаха вече няколко дни от концерта на Asia в София (22.03), представящ новият албум на групата – Phoenix, които е и първи в класическия състав от 1983-та насам. Това само по-себе си е достатъчно основание човек да се убеди, че си заслужава да види “на живо” за първи път Карл Палмър, Джон Уетън и Джефри Даунс, а повторно и Стив Хауи. Хубавото при изкуството на “старите майстори” е това, че винаги получаваш това, което си очаквал и накрая не оставаш с усещането за липса или ущърб. Точно това ни дадоха и Asia. Зала 1 беше претъпкана от народ всякакъв, смея да кажа, количеството не винаги влече и качество, въпреки някои известни контрарни марксистки догадки. Постоянни ръкомахания с мини-камерки на телефони, неуместни, но пък шумни подплясквания с ръце (заучени явно от присъствия по други мероприятия), където само слухът е достатъчен… но няма как, така са някои неща, знаем. Концертът започна с класическо интро и забиване с Only Time Will Tell, последвано от още няколко от по-бойните парчета, включително Never Again от последния албум на групата. Скоро след това започнаха и соловите представяния. Най-напред Джеф Даунс, завърши Time Again с подобаваща клавирна партия, последван от перфектното, а и перфекционистко китарно соло на Стив Хауи с The Clap (включващо някои закачливи препратки, той като цяло просто се раздаде, наред с Карл Палмър при уникалните солови партии) и накрая с изпълнението на Уетън на Book of Saturday на дванадесетструнна китара (от албума на Кримсън – Lark’s Tongues In Aspic). Всичко това беше последвано от няколко стари парчета на Asia, включително някои от по-лиричните, с  характерен лек поп-привкус. Интересното беше, че последва еntr’acte от близо 20-на минути, нещо което не бях виждал на рок концерт досега, но което означаваше само, че ни очаква още една порция Asia. Тя започна с Fanfare For The Common Man на ELP. Тук може би трябва да спомена нещо, което всъщност можеше да бъде избегнато – включването в сетлиста на 4 парчета, на други групи, едното от които беше чист кавър. Yes-аджийските ми уши изтръпнаха при първите тонове на Roundabout, което обаче прерастна в недоумение и лек “ужас”, нито Уетън покри вокалните и басовите партии, нито Палмър влезе в drumming-a на Бил Бруфорд, за Даунс не коментирам, неговият минималистичен клавирен стил, не успя да покрие далеч по-разгърнатите пасажи на Рик Уейкман. Същото се получи и с Фанфарите и Емерсовновските моменти, но там поне Палмър беше в свои води. MTV хита от 80-те Video Killed The Radio Star на първата група на Даунс, The Buggles, пък надмина в пъти оригинала в качество и по разбираеми причини и присъствия. Последно от тази поредица беше кавърът на In The Court Of The Crimson King (никои от Asia не е участвал в създаването му). Изводът от всичко това се натрапва сам – колкото и велик да си има някои неща, които не трябва да се докосват, защото се откриват само на малцина, още повече когато не е и необходимо. В крайна сметка концертът продължи с класическа Asia, много здравото забиване на Without You и гениалното соло на Карл Палмър, влючващо камбани и гонгове, докарало феновете до екстаз. Естествено чухме и Heat Of The Moment, а за финал (на повече то двата часа на концерта) и едно от най-любимите парчета на групата – Sole Survivor. Сега си остава надеждата за юбилейно турне на Yes, както беше споменал Джон Андерсън, което може и да се позабави, поради разни здравословни проблеми на Джон и Крис Скуър напоследък. Но, да стискаме палци и да се надяваме… a междувременно има време да премисля и за Marillion през юни.