Posted by: ** on: December 21, 2009
Явно някои още не могат да преживеят Хайдегер или поне да осмислят, т.е. да се отнесат съзнателно към философията му. Тези някои всъщност са отвъд Атлантика и последното не е някаква изненада за изкушените от философията. Когато нямаш теоретични съображения и аргументи срещу някого, естествено прибягваш до аргументи ad hominem – любим похват за оборване на теоретични положения в някои тоталитарно структурирани общности. Ироничното тук е, че този тип аргументация и критика се ползва от хора, които наблягат на “тоталитарното” минало на Хайдегер. Става въпрос за събитията около излизането на английския превод на една вече поостаряла книга върху Хайдегер на Емануел Файе (Heidegger, l’introduction du nazisme dans la philosophie, 2005), в която се изследват Хайдегеровите семинари 1933-35г. и се правят генерални изводи за тоталитаризма на цялата негова философия. Тук няма да се спирам върху тезите на Файе, които достигат до съвсем цинично “демократичното” предложение книгите на Хайдегер да се извадят от отделението за хуманитаристика и философия в библиотеките и да се преместят в раздел “История на национал-социализма”. Все пак в края на ноември споменатият английски превод беше публикуван, а покрай това, “зад океана”, се разгърна цяла една дискусия “за и против Хайдегер”. Мисля си, че тази дискусия представлява не толкова интерес от съдържателната си страна, аргументите и темите в нея са пределно изтъркани, позабърсани от прахта и чисто философски безинтересни. По-скоро тя е интересна като симптом, показващ доколко някои философски общности са способни, въпреки претенциите си, да мислят за философията философски (показателно тук е сдържаното, премерено и леко иронично отношение към този дебат в поместената в Die Welt статия). Сякаш пълнолетието на духа (казано с думите на Кант) за философската култура отвъд Атлантика, все още не е настъпило (въпреки разните прагматистки, аналитични и т.н. нагласи). Затова ми се струва уместно да се повтори в този контекст и изказаният от Русо призив: Sors de l’enfance, ami reveille toi! - пък който има уши да слуша…
За архивирането на дебата, следва хронологично изброяване:
18.10: Carlin Romano – Heil Heidegger!
30.10: Ron Rosenbaum – The Evil of Banality
01.11: Damon Linker – Why Read Heidegger
08.11: Patricia Cohen – An Ethical Question: Does a Nazi Deserve a Place Among Philosophers?
27.11: Tim Black – Why they’re really scared of Heidegger
Резюме – 15.12: Hannes Stein – Braucht die Philosophie den Nazi Heidegger? (Die Welt)
Posted by: ** on: November 20, 2009
Разпусната вечерна походка в бързо темпо по алеята, осеяна с окапалите пожълтели вече листа на дърветата. На запад последните залинели зимни отблясъци на жълтеникавия залез. Лепкава миризма на топъл хляб от старата хлебарница. Закъснели старци на пейките под дъбовете, обковани с некролози. Залез. Заник малко преди здрача.
Posted by: ** on: November 20, 2009
Напоследък стана модерно да се говори за наука у нас. Всички освен специалисти по футбол и политика вече са най-компетентни и по въпросите на науката. Нищо лошо, разбира се, от такива дебати, ако не бяха толкова повърхностни обаче. Две неща най-вече са особено натрапчиви, а те са свързани помежду си. Едното е постоянното мантрично повтаряне на заклинанието “правене на наука”. Навсякъде постоянно разни, както се казва “пачалиски”* обсъждат кой правел наука и кой не, все едно говорят за правене на сирене или пък дори на машинни елементи. Трябва да бъдем по-предпазливи към такива занаятчийски термини, струва ми се. Другото е пак многократно повтаряното “ние плащаме (за наука, чрез данъците) и искаме да видим предмета на това плащане”. – Всички плащаме за нещо, макар не винаги да имаме пряка полза и нужда от него, обществото затова е “общностно”. Всички плащат пенсионни осигуровки, без да им се гарантира че когато се пенсионират (ако стигнат до такава възраст въобще) ще ползват средствата, който са внасяли. Когато плащам здравна осигуровка, но не ходя на лекар не давам ли парите си за нещо, което не виждам/ползвам, но все пак спомагам някой друг да може да го ползва. Става въпрос за различни потребности. Такава е системата, която се крепи на държавно санкционираната солидарност. Обобщаващо е кресливото, пробутвано навсякъде мнение за организирането на науката на пазарен принцип. Проблемът е, че сега тук, под влияние на общностната тенденция в Европа, се импортират изкуствено механизми и инструменти за ръководене на науката, които са разработени и утвърдени в общества с работеща и силна пазарна икономика. При това и там не става въпрос за някакво базово финансиране, а просто за възстановяване на разходите, т.е възстановяването на вече вложения в изследването капитал (който очевидно предварително трябва да е бил наличен за изследователските организации). В една икономика “на системи” (валутен борд), която е на последно място, не само в Европейския съюз, да се говори за пълно обвързване на науката с бизнеса си е направо цинично. Първо трябва да се създадат условията и тогава да се подражава. Но така е при формалните подходи и аргументите на “бръснарската философия”, която явно е присърце на мнозина у нас.
* т.е. специалисти, но не съвсем.
Posted by: ** on: September 30, 2009
Днес е първият ден от новата 122-ра година, или “Философската” нова година, както може да се нарече. За тази философска езотерика (“от вътрешния двор” на школата) и за традициите на философските школи вече съм споменавал и преди, тъй че сега мога само поздравя с празника онзи, който би се чувствал съпричастен с идеите, положили началото на това ново летоброене, а на всички просто едно весело изкарване на този ден под меките лъчи на есенното слънце, в преследване на “божествените гущери” (göttliche Eidechsen).
Posted by: ** on: August 31, 2009
Не че греховете на Mайкрософт могат да се сведат само до седем… Всъщност миналата седмица започна кампанията на ФСС (Фондацията за свободен софтуер) покрай очакваното пускане на Windows 7, та затова и става дума за 7 прегрешения. Изведените съображения обаче са фундаментални относно избора и ползването на собственически софтуер, т.е. не се отнасят просто до някаква версия на Windows. Тук смятам, че споменаването само на 3 от тези грехове на Майкрософт е достатъчно за склонния към разсъждение ум да си направи своите изводи:
1. Нанася вреда върху образованието: поради корпоративни споразумения с правителствата Майкрософт рядко има алтернатива сред децата и подрастващите, те са принудени, както и техните учители, да се “учат” на един тип операционна система, без право на избор; тук съм споменавал вече за възможни алтернативи, които обаче изискват определена политическа, не корпоративна, воля – напр. опита в македонските и испанските училища с Убунту и др.;
2. Нарушава поверителността: Майкрософт използва софтуер за проверка на автентичността на операционната система, при което преглежда хард диска на своите потребители – no comment;
3. Заплашва сигурността на потребителите: Windows e световно известен с множеството “дупки” в сигурността, чрез които се разпространяват огромен брой вируси, като позволява и “зомбирането” на потребителски компютри и изпозването им за разпращане на спам.
Оттук всякакви спорове относно това дали трябва да се ползва тази ОС или не, за някакви плюсове и минуси, стават безпредметни. Освен, разбира се, в случай, че някой не изпитва особено желание да бъде манипулиран, следен и използван (често и заплащайки си за това).
Иначе вероятно и тази 7-ма версия ще бъде посрещната от мнозина с наивен по детски ентусиазъм и възторг в различните й пиратски, легални и полулеглани варианти, наедно с купчината “кракнати” и изпиратствани програми за нея. Но все пак, освен всичко друго, тук става въпрос и за светоглед, за независимост, или накратко за свободата да избереш дори инструмента. Но така е, най-трудно се излиза от духовното непълнолетие, знаем…
Повече за кампанията на: windows7sins.org
Posted by: ** on: July 29, 2009
В началото на “Критика на циническия разум” Петер Слотердайк дава накратко обяснение относно повода за написването на книгата. Както отбелязва – обясненние за написването на една така обемиста книга във време когато дори далеч по-малките книги трудно носят някакъв смисъл (закачка в Kантов стил). С голяма доза ирония и сарказъм Слотердайк говори за формалността на честванията на големите философи (в случая на Кантовата “Критика” през 1981-ва). Развесели ме обаче един “сантиментален” пасаж, който, макар да се отнася за Кант, би могъл да послужи за разсъждение върху съдбата на всяко философско учение и за адекватността на неговите последователи.
Ще нахвърлям накратко този абзац, в който фантазния експеримент е предположил вече появата на самия Кант при празничното честване на основопологащата му книга:
“Кой би могъл да излезе напред, за да даде на Кант обобщение на историята след 1795, годината в която философът публикува своето есе “За вечният мир”? Кой би имал самообладанието да го информира за състоянието на Просвещението – еманципирането на човечеството от “самоналожената зависимост”? Кой би бил толкова фриволен, че да му обясни Марксовите “Тезиси за Фойербах”? Представям си, че блестящият хумор на Кант би ни помогнал да излезем от това смайващо състояние. Той е бил преди всичко човек на късния осемнадесети век, когато дори рационалистите не са били все още толкова строги, колкото някои днес, които претендират да са така разкрепостени.”
Слотердайк. Критика на циническия разум, Предговор, с. ХХХ.
Та, кой би се осмелил да се изправи пред философа…
Posted by: ** on: July 28, 2009
Една приятна изненада е отварянето на сайта nietzschesource.org. Проект, доколкото разбрах спонсориран от Европейската комисия и няколкото големи фондации, а самият сайт е хостван при École normale supérieure. В сайта (разработен на четири езика – немски, английски, френски и италиански) е публикувана дигитализирана версия на пълните събрани съчинения на Ницше, а в добавка и скенирани копия от ръкописите и работните му бележници. Интересното е, че всички произведения са публикувани под Криейтив Комънс лиценз (“Attribution, Non-Commercial, Share-Alike”). След проекта за изграждане на Ницшев документен център, това вече е втората голяма стъпка за подпомагане на изучаването и разпространението на философията на Ницше в Европа.
Posted by: ** on: July 27, 2009
Интро. Поради стечение на обстоятелствата напоследък се наложи да работя под М$ Windows (този бъг към момента е фиксиран). Реших да компенсирам този “опит” като сложа някои от познатите ми програмки – VLC, Pidgin. По-късно разбрах за проекта на KDE за Windows (windows.kde.org) и реших да го пробвам (като стар, но поразочарован напоследък фен на тази работна среда, понастоящем Gnome потребител).
Накратко. Идеята е любопитна, изпълнението не е лошо. Сваля се един малък инсталатор, който в серия от въпроси – за избора на огледалните сървъри, версията на KDE 4 и типа на програмите за инсталиране – за около 10-на минути, вкарва KDE усещане в win-a.
Обща оценка. Бърза инсталация, основен набор от KDE приложения, бавно стартиране и действие на програмите (все пак на не много добра машина). От малкото неща, които пробвах Kopete се представи най-добре, файловият маниджър Dolphin също. За съжаление не съм виждал толкова за-бавен Konqueror, много бавно стартиране и още по-бавно зареждане на страниците. Като цяло създава се усещането за работа на уиндоуските приложения под Wine. Положителен е факта, че инсталацията на KDЕ не се бърка в регистрите на Windows-a. Съответно влизането в Control panel и търсенето в Add/Remove Programs е безрезултатно, но пък може много лесно да се премахне, само чрез изтриването на директорията C://Program Files/KDE.
Извод. Относно този проект на KDE за Windows. Не е зле да се улеснява работата на хората, който нямат избор в каква среда да работят, като се даде възможност за ползване на свободен софтуер, в случая на KDE програми. За всички останали, които могат да избират остава просто една бърза инсталация на някое GNU/Linux дистро, като едно добро решение.
Posted by: ** on: June 10, 2009
Случи се едно малко музикално чудо. За първи път в България бяха представени произведения на Фридрих Ницше и Борис Пастернак, в изпълнение на Ален Кремски. Не всеки ден може да се чуе на живо музика от философи (a propo Пастернак е бил ученик на Херман Коен в Марбург). За радост една значителна част от програмата включваше творби на Ницше, общо 5 - Heldenklage, Ungewitter, Unendlich, Im Mondschein auf der Puszta, Sternerwartung. Наименованието на рецитала – “В очакване на звездата”, също беше заимствано от едноименното клавирно произведение на Ницше от 1861-ва. Освен това в програмата бяха включени още произведения от Лист и Вагнер, както и две композиции на самия Кремски. Идеята на концерта беше представянето на едно музикално пътешествие, като Кремски беше помолил предварително да не се аплодира между пиесите, за да не се накъсва музиката. Излишно е да се отбелязва виртуозността на изпълненията и импровизациите. Мисля, обаче, че няма да е зле да се спомене това, което Ален Кремски казва за музиката на Ницше, тъй като все още за мнозина това е ако не табу, то поне една доста смътна тема – “Ницше е композирал много. Творбите му са странни, с красива хармония и невероятно чувство за мелодия. Бил е на голяма почит заради таланта си на композитор, пианист и импровизатор. Неговата музика следва свои собствени пътища и не винаги се подчинява на каноните, преподавани в консерваториите. Именно на това се дължи техният особен чар. Това е музика ту носталгична и меланхолична, ту слънчева и лъчезарна, която разкрива една ярка и непозната страна от личността на Ницше.” – Така рече майсторът.
P.S. Самият Кремски се увлича по Изтока и освен на пиано свири на различни ударни инструменти, вж. повече тук и тук.
Posted by: ** on: April 30, 2009
Всъщност София е планински град. Това, струва ми се, е нещо, което рядко забелязваме покрай цялата шумотевица и навалица по улиците. Още повече, че понякога през всичкия смог и облаци трудно може да се види планината – Скомброс, както някога е била наричана. Въпреки любовта ми към откритите хоризонти, зъберите и ледения дъх на летните планински склонове, напоследък все по-неприятен ми става този “мокър” и мрачен софийски климат, примесен с монотонните звуци на автомобилите. Моята романтика не е в моторите. Все повече ми се иска да си стегна багажа за някъде, където сутрин вместо острата светлина на посивелите облаци да ме будят лъчите на слънцето. Това си е един добър “проект”, както се казва днес. Ние сме номади. Последният атавизъм, който още не сме надживели, е този за “родния дом”.
Got no time to for spreadin’ roots,
The time has come to be gone.
And tho’ our health we drank a thousand times,
Its time to ramble on.
(Led Zeppelin, II, Ramble On)